В нашата гимназия имаше един глобус, който с години бе

 В нашата гимназия имаше един глобус, който с години бе стоял на шкафа в кабинета на шефа и който изглеждаше по този начин мизерно, че да ти е жалост просто да го погледнеш. Оста му беше по този начин изкривена, че при опитите той постоянно се въртеше не тъкмо по този начин, както учителят ни убеждаваше, че се върти Земята. Северна Америка беше покрита с едно голямо мастилено леке и ние бяхме уверени, че там точно е Черно море. А там, където трябваше да бъде Африка, имаше една голяма дупка и ние не можехме да разберем дали това са следи от разкопките на англичаните, които са търсели фараонските гробници, или някаква американска експедиция се е спускала в недрата на земята, следвайки упътванията на Жюл Верн. Най-вероятното бе, че учителите са разисквали по време на междучасията въпросите на настоящата политика, използувайки глобуса като мотив.

Поради липса на глобус учителят използуваше главата на нашия съученик Сретен Йович, който в действителност беше подобен главчо, че приличаше на същински преносим глобус.

— Ела тук, Сретене — започваше той да вземем за пример урока за деня и нощта. — Излез и за стани тук до прозореца, тъй че да те огрява Слънцето.

Глобусът ставаше от третия чин и заставаше край прозореца.

— Ето виждаш ли, като обърнеш дясната си страна към Слънцето, цялата дясна половина на главата ти е осветена, до момента в който другата не е. Така ли? Хайде в този момент обърни лявата си страна към Слънцето. Ето в този момент лявата страна е осветена, а дясната не е.

По същия метод върху Сретеновата глава ни бе обяснено и какво съставляват полюсите.

— Ето тук, виждате ли — и учителят поставя ше показалеца си на Сретеновото теме, — тук е Северният полюс. Тук е безконечна зима, в никакъв случай нищо не цъфти. Всичко е измряло или в случай че е останало нещо, то е хилаво. Това са прочее неразучени пространства.

 Друг път отново на Сретеновата глава той ни обясняваше маршрута на един странник, който, с цел да удостовери от обич към географията четвъртото предписание за кълбовидността на Земята, тръгнал от една точка, вървейки все в една и съща посока, и стигнал отново там, откъдето е тръгнал.

— Взимаме, значи, носа за първоначален пункт — тук той слагаше показалеца си на Сретеновия нос и го насочваше, влачейки нокътя си по лицето, към лявото ухо — и се насочваме на изток, т.е. в оная страна на света, от която изгрява Слънцето. След това… Сретене, да си измиеш ушите, цялостни са с тиня, сякаш си излязъл от кочина… по-късно обикаляме земното кълбо и стигаме до противоположната страна на света… още предишния път ти споделих, Сретене, да острижеш тая коса… Макар че там, на противоположната страна на света, живеят диваци… аз няма повече да мацам пръстите си с тая твоя мръсна коса… Това е тая страна, където е нощ, когато у нас е ден, и назад — където е ден, когато у нас е нощ. След това продължаваме по-нататък и по-нататък, минаваме през дясното ухо на Сретен и отново вървим все нататък и нататък и ето ни на Сретеновия нос, откъдето тръгнахме.

 Понеже учителят използуваше Сретен за глобус, ние всички доста го уважавахме. Изглеждаше ни като същинско учебно помагало и толкоз бяхме привикнали с това, че главата му в действителност ни приличаше на глобус, представляващ земното кълбо. Неговата рошава коса ни подсещаше гъмжащите от диви зверове джунгли; челото му ни наподобяваше изораните египетски равнини; носът му ни приличаше на недосегаем връх — хималайски, а двете реки, които изтичаха от носа и се сливаха малко преди да се влеят в устата — на Тигър и Ефрат.

 Нашата визия за главата на Сретен като същински глобус беше толкоз мощна, че когато един път Станко Милич му разруши главата и учителят го запита за какво е направил това, той отговори:

— Учех си урока по география.

 Тогава учителят пусна в послание главата на същия тоя Станко Милич, само че не толкоз поради нагледното образование, едвам ни внуши почит — да не смеем да повреждаме образователните принадлежности. Защото не може да се захвърли Сретен с разрушена глава върху шкафа в канцеларията на шефа като остарелия глобус я.

 А би трябвало да кажа, че нашият преподавател по география имаше много тежка ръка и прекомерно постоянно си служеше с нея. Докато разказваше за земните неща, за реките, планините, езерата и моретата — все някак минавахме, само че щом се докопа до небето и небесните тела, стартира по този начин да размахва ръце и да ни удря такива шамари без всякаква причина, че на нас ни се струваше, че на небето стават междупланетни произшествия.

 Така да вземем за пример един път, като предаваше урока за затъмненията, той ни изкара трима души пред дъската. Най-напред извика най-високия сред нас, Живко, на който бяха към този момент наболи и мустачки, та учителите го поучаваха да се ожени. Извика го и го сложи по този начин, че да може всички да го виждаме.

— Макар че ти другояче си магаре, Живко, в този момент ще представляваш Слънцето. След това се обърна към класа:

— Внимавайте добре, главата на Живко е Слънцето. Тя осветява и Земята, и Луната. Земята ще бъде както и различен път главата на Сретен, а за Луна ще ни послужи ето този дребният, от втория чин.

Този дребният от втория чин бях аз.

— Добре, вижте в този момент, деца. Когато Слънцето е там, където е в този момент Живко, а Земята там, където е Сретен, и Луната там, където е тоя дребният, тогава Слънцето изпраща своите лъчи и осветява и Земята, и Луната. Така ли е?

Всички мълчат, тъй като не могат да схванат по какъв начин Живко осветява и с какво осветява.

— Обаче — продължава учителят — в своя път към Слънцето Земята се оказва в един миг сред Слънцето и Луната… ето по този начин! — и той ни построява в една редица — Живко, Сретен и на края мене. — Сега, както виждате, тоя главчо Сретен е засенчил оня дребния и Живковата светлина не може да го освети. Вследствие на това настава лунно затъмнение. Разбрахте ли?

— Аз не разбрах — промърмори Живко, източникът на светлината.

 Обстоятелството, че не е схванал тъкмо този, който би трябвало да даде светлина на другите, разгневи учителя и той му плесна подобен пестник, че бедният Живко получи, наподобява, напълно нагледна визия за затъмнението, тъй като незабавно добави, мигайки с очи:

— Сега разбрах!

И разбра освен той. Всички ние си изяснихме за какво тоя раздел от географията се назовава физическа география.

Още по-лошо стана ситуацията, когато започнахме да учим устройството на слънчевата система.

— Да излязат ония планети от предишния час — сподели учителят.

Тези планети бяхме Живко, Сретен и аз.

— Ти, Живко, както е известно, си Слънцето. Застани тук и безшумно, спокойно и умерено се върти към себе си!

— Ти, Сретене, също ще се въртиш към себе си, само че въртейки се към себе си, ще тичаш и към Живко, който, както знаеш, съставлява Слънцето.

След това сложи и мен на мястото ми.

— Ти си Луната. Ти първо ще се въртиш към себе си. Въртейки се към себе си, ще се въртиш и към Сретен, а дружно с него ще се въртиш и към Слънцето, т.е. към Живко.

След като ни даде тези уточнения, той взе пръчката и застана настрана като звероукротител, подготвен да чукне по главата всекиго от нас, който сгреши. И стартира под негово управление едно въртене, едно бягане — господ да ти е на помощ. Върти се Живко към себе си, върти се бедният Сретен към себе си и към Живко, въртя се и аз към себе си и към Сретен и двамата дружно тичаме към Живко. Още преди да създадем както би трябвало първия кръг, и на тримата ни се зави свят и се сгромолясахме на земята. Най-напред паднах аз в качеството си на Луна, върху мен се стовари Земята, а върху нея — Слънцето. Получи се такава купчина, че не можеш да схванеш къде е Луната, къде Слънцето, къде Земята. Виждаше се единствено тук да стърчи един крайник на Слънцето, там носът на Земята или задникът на луната.

И до момента в който ние охкахме, учителят стоеше гордо над тая купчина и обясняваше на останалите възпитаници устройството на слънчевата система и придвижването на небесните тела във вселената.

Можете да си визиите каква суматоха настана сред нас, когато, завършвайки тоя урок, учителят ни сподели:

— Следващия път ще ви обясня какво съставлява вулканът.

Запознати към този момент с метода, по който той по този начин старателно прилагаше метода на нагледното образование, ние бяхме съществено загрижени на кого ли от нас ще се падне идващия час да бълва огън.

Бранислав Нушич

Бра̀нислав Нушич е изтъкнат сръбски публицист и комедиограф. Роден е на 20 октомври (8 октомври остарял стил) 1864 година в Белград във влашко семейство от битолското село Магарево като Алкивиад ал Нуша, само че на 18 години сменя публично името си на Бранислав Нушич. Завършва Юридическия факултет в Белградския университет. През 1885 година, на 21 години, взе участие в Сръбско-българската война.

През 1889 година стартира работа като чиновник в сръбското консулство в Битоля и прекарва 10 години на сръбска дипломатическа работа в Македония и Косово. Става вицеконсул в Битоля. През 1893 година се дами за Даринка в Лисолайския манастир „ Свети Архангел Михаил “. По-късно работи като шеф на Сараевския национален спектакъл. През 1933 година е определен за учен на Сръбската академия на науките. Основател на модерната сръбска изразителност. Умира на 19 януари 1938 година в Белград в разгара на работата си над комедия с наименование „ Власт “.